Малин Кръстев: България е риба без глава, не знам откъде се вмирисва

Малин Кръстев гостува в Прага за фестивала на българското кино, организиран от културния ни институт там. Известният актьор не спира да снима – по време на двугодишната пандемия застана пред камерите за четири филма – „Чичо Коледа“, „Януари“, „Залог“, „Добрият шофьор“.

Играе почти всяка вечер в Малък градски театър „Зад канала“ – в „Една испанска пиеса“, „Лято и дим“, „Кой се бои от Вирджиния Улф“, „Стриптийз покер“, „Аз обичам, ти обичаш, тя обича“, „Зимата на нашето недоволство“. Понякога се опасява, че в някакъв момент всички текстове могат да блокират в главата му. Малин Кръстев даде интервю за „Филтър“.

Какво различава българите в Прага от българите в София, господин Кръстев?

Начинът на мислене. Сънародниците ни в Прага са граждани на общество, чиито правила и закони спазват – вписват се в културата и ритъма му. Българското държавно училище в чешката столица ще празнува 75 години от своето създаване. В него има 170 деца, а страхотни учители с огромна любов се грижат за езика ни. Това е изумително. Когато с Геро през 2018 обиколихме Америка и Канада с пиесата на Елин Рахнев „Свалячи“, стана проблем, че нямаме субтитри на английски. Моля?! „Еми те, нашите деца, не разбират български. Следващия път да дойдете с превод“, обясниха от диаспората ни в Чикаго. Нима ги е срам от езика ни? Или за да приобщят отрочетата си към Америка, са готови на всичко. Това е българският манталитет: Отивам и всичко е мое. Всичко ми се полага. С лактите напред.

Не сте оптимист…

Отдавна сме изгубили битката. Геноцидът над интелектуалците продължава вече 30 години. Управляващите много добре знаят, че като смачкат културата и образованието, елиминират възможността да се роди средна класа. Само нейните представители могат да взимат правилните решения и да гласуват с разума си. Когато човек е унищожен духовно, вотът му струва едно кебапче. И всичко е много лесно.

Питате ли се „Защо останах в България?“.

Не. Ние, хората от златните класове във ВИТИЗ, които днес сме на около 50, просто останахме. А ни беше лесно да заминем. И без това управляващите в България приемат културата за лукс. И сега не е ясно как ще оцелеем. Няма адекватно отношение към проблемите ни. Скоро ще спрем да работим заради това, което се случва. Никой не си дава сметка, че театрите плащат по цената на промишления ток. На никого от тези горе не му пука, че ще затворим. Първото нещо, на което ще посегнат, е изкуството. Националната политика е да се обезкърви културата. Колкото и гениални спектакли или филми да правим, все тая – не впечатляваме никого. Новият министър на културата нито веднъж не е дошъл в „Зад канала“.

Какво бихте му казали?

Господин министър, искам някой ден да станеш в 7 сутринта и да тръгнеш с мен до 23 часа, за да разбереш какъв е графикът ми. За 30 години трудов стаж не съм видял политик да идва на представление – освен ако не е някаква вип премиера. Те просто нямат необходимост. А дори и да имат, не я осъзнават, не я разбират. Може би ги е страх да общуват с интелигенцията. Може би ги е страх да я припознаят. Това е плашещо. Най-малко очаквах всичко това сега. Завърших в първите години след демокрацията, изгладувах правителството на Жан Виденов… Мислех, че вече няма какво да ме изненада, след като какво ли не е минало през главата ми. Но не – навърших 50 в абсолютен локдаун. В един момент човек започва да свиква. Казва си: „Още малко – и край с ковида“. Господин Путин обаче обърка целия свят.

Имате ли обяснение защо се докарахме дотук?

Не знам откъде се вмирисва рибата. У нас се смята, че е от главата. В България обаче е много трудно да се определи кое е главата и къде е опашката. Стигнахме дотам, че сме риба без глава – а тя си е изначално и по подразбиране вмирисана. Някаква странна харпия с много глави. Ни риба, ни рак. Най-лошото е, че изгубихме авторитетите си. Идва поколение, което няма нужда от авторитети, а само от себе си. Колкото и да е талантливо и будно, то не търпи критика. Горките, много им е трудно. Ние сме възпитавани различно. Когато Николай Бинев влизаше в Младежкия театър, ставахме на крака. А той, милият, само се усмихваше смутено: „Стига, стига, деца“. Как днес да се създаде единно гражданско мислене? Как да се отгледат новите водачи на нацията? Ужасно е, че човечеството не помни нищо, което не е подписано с кръв. А точно в момента имаме нужда от мъдри старци. Но устата им е затворена. Те са обезличени. Хвърлени са в ъгъла.

Преподавате ли още?

Вече не. Не мога да гледам как унижават млади хора. Взеха им таксите и ги изхвърлиха. Толкова години имах школа в Младежкия, после взех клас в „Любен Гройс“ заедно с Геро и Весела Бабинова. Накрая тримата платихме дипломните спектакли на децата. Благодаря на Бина Харалампиева, която покани студентите в „Зад канала“, и на Мариус Донкин, който ги пусна на голямата сцена в Народния театър с „Шум и бяс“ по Шекспир. Готов съм да подаря спектакъла на всеки директор – само и само децата да поддържат форма. Но ние сме си виновни за всичко. Тези, които идват след нас, виждат това, което носим: енергията ни, общата ни култура, реакциите ни. Но съсловието свали нивото. Стигна се до лобита. Приятелският кръг на този работи само с приятелския кръг на онзи. Ние сме хората на еди-кой си – вие не сте от нашите. И се изгуби оня чар, който си спомням от младостта. Онова удоволствие да гледаш колегите – да се омешаме, да усетим силата на друга кръв. Изведнъж това изчезна. И наградите ги дават по лобита. Глупаво е. Ако във всяко лоби има един-двама кадърни, другите 20 са доста ерзац, доста евтини.

Каква е цената на освободеното мислене в театъра и киното?

Много висока. Да отстояваш критериите си за качество, да предадеш на новите поколения това, което си научил от Леон Даниел и Коко Азарян, е мисия. Нашата професия не се работи, а се живее. Но много е важно доколко си начисто за себе си – като усещане за света и в най-дребните детайли. Когато си тесногръд, когато си подвластен на целия бит, няма как да надскочиш големите текстове на Чехов, Пинтър, Камю, Сартър. Или поставяш „Кой се бои от Вирджиния Улф“, или оставаш в дребнотемието. Има още цена – на кефа от собственото мнение. Тя е заключена във фразата „Той е много труден за работа“. От нея става ясно, че всеки трябва да внимава какво говори. Политическите коректности сякаш нямат край. А в същото време има режисьори, които не могат да те отведат при голямото. Защото не са подготвени. Особено в киното, където малко са тези, които умеят да работят с актьори и знаят какво е действен анализ. Затова търсят натуршчици.

Вярно ли е, че във филма на Андрей Паунов „Януари“ по пиесата на Йордан Радичков е трябвало да играете с вълча глава? Всъщност на плаката е вашият герой – барманът вълк с папийонка…

4000 долара дадоха за маската с косми, но се оказа, че стои като за куклен театър – просто не ставаше. А идеята беше изображението да прелива от човек във вълк – вълк с папийонка от реалността на соца. В крайна сметка барманът си остана вълк с човешка глава. Като персонаж от магическия реализъм на Радичков, в който не може да избягаш от съдбата си. Това е Андрей Паунов – винаги парадоксален. Не спазва конюнктурата. Не обслужва. Още като студент беше красиво луд. Личности като него ни липсват.

Вие обаче сте единственият, който е бил кучето в „Лазарица“ на Радичков – безподобния спектакъл на Крикор Азарян. Там Валентин Танев беше на дървото, а вие въртяхте опашка наоколо…

След като Коко прочел „Лазарица“, запитал бай Йордан: „Кой е кучето? Какво е кучето? Ето това не успях да разбера“. И бай Йордан не могъл да му отговори. Коко се отказал от пиесата – Радичков я занесъл първо на него. „Не знам, това не е моят текст“, мотивирал се Коко. Тогава Радичков дал „Лазарица“ на Гришата Вачков. Мина много време и Коко ми обясни: „Майна, вече знам кой е кучето“. Беше невероятна забава – играхме „Лазарица“ 17 години. Ето този мъдрец – Коко, ми липсва. Когато почина, като че ли баща ми си отиде. Спрях да се смея и да се усмихвам. Коко се държеше с мен като със собствен син. Идваше да ме гледа в постановките, които не бяха негови. Следваше едночасов превъзбуден телефонен анализ на видяното. С толкова любов се грижеше не само за студентите си, но и за всички нас, които работехме с него. Уникален човек. Дори не ми се коментира унижението, което изтърпя в НАТФИЗ, когато подаде оставка, след като трябваше да се яви на конкурс, за да води клас.

Още от студент сте сред актьорите на Леон Даниел…

Това е друг голям подарък от съдбата – Леон гениално разкодираше биографията на образа. Много е важно да срещнеш в живота си личности, които те маркират вярно. Партньори, режисьори… Безкрайно съм щастлив, че Иван Добчев, Грети Младенова, Теди Москов, Явор Гърдев правят различен театър с различен език. Качват те на високото.

Каква е ролята ви в „Залог“ – новия филм на Светослав Овчаров?

Приставът на София – полицейският началник на столицата. За пореден път ми бяха избрали най-грамадния и буен кон. Каскадьорските жребци страшно се плашат от светлината на прожекторите. Накрая този, който ми дадоха, се стряскаше дори от звука на клапата. Няколко пъти щеше да ме хвърли и да ме пребие. Винаги имам проблеми с тези мили животни, когато се наложи да яздя пред камерите. Все на мен се пада най-малоумният кон. Така беше и във филма с Бен Кингсли и Майкъл Кейн в „Илайза Грейвс“ по Едгар Алън По – абсолютен сюрреален трилър, в който лудите превземат психиатрията и затварят лекарите. С кого ли не съм снимал… И с Рой Шайдър, и с Катрин Деньов, Катрин Бонер, Олег Меншиков… По едно време присъствах повече в италианското и американското кино, отколкото в българското. Тъкмо бяхме започнали „Патриархат“, когато Фабрицио Коста – известен италиански режисьор, пристигнал в София и наредил: „Намерете ми Малин Кръстев“. Звъннаха ми, но им обясних, че е лудост да бъда в два филма едновременно. Отговориха ми: „Каквото кажеш, каквато програма дадеш – на всичко сме готови“. „Не, не, няма как“, продължавах да се дърпам аз. „Разбери – филмът се казва „Сако и Ванцети“ – и ти трябва да играеш Никола Сако.“ И тогава Дочо Боджаков (режисьорът на „Патриархат“, б.а.) предложи: „Давай да видим какво може да направим“. И го направихме. Когато хора извън нашите регионални дивотии те уважават и ценят, усещането е различно. Тези малки победи са по-важни и от най-големите тукашни награди.

На кои от големите международни фестивали ще покажат копродукцията с Финландия „Добрият шофьор“, където отново сте главният герой?

Скоро ще се разбере. Историята на Тонислав Христов, който е завършил кинорежисура във Финландия, е много лична. Основният персонаж е българин, който се завръща от Финландия за погребението на майка си. Той не е удовлетворен от живота в чужбина, който е напълно уреден, но нещо му липсва. Тук се хваща като таксиметров шофьор и прекарва бежанци, за да събере пари за обратния път към сина си. Откачена история, има и съспенс.

Защо вашата награждавана пиеса „Семеен албум“, която режисирахте в Младежкия театър, вече не се играе въпреки кризата за български автори?

Падна в момента, в който напуснах Младежкия. 16 години чаках да стигне до сцената. Същата история е и с друга моя пиеса, „Кевън“. Когато четохме „Кевън“ на „Аполония“ в Созопол през 2015, Цветана Манева ми поръча: „Искам догодина да е спектакъл за „Варненско лято“. Сега сме 2022 година. Да сте чули или чели нещо за „Кевън“? Не сте. Още когато ми дадоха „Аскеер“ и „Икар“ за драматургия – за „Семеен албум“, Георги Господинов ме предупреди: „След тия две награди повече няма да те пуснат“. И тогава разбрах, че бъркам в каца, от която се хранят много хора. Пък и мога да режисирам. Заради всичко това се правят, че „Кевън“ не съществува.

Докъде стигна вашият проект „Защото е студено“ по Чехови пиеси в памет на Крикор Азарян?

О, за него трябват страшно много пари. Това е компилация от всички пристигания и заминавания на гара в пиесите на Чехов. 35 персонажа, като се опитвам да спазя време, място и действие. Много ми е вкусно. Но кой да го финансира? Ако грубо сметнем колко струват само обувките на 35 души – секънд хенд, разбира се, какво ще излезе? А и кой в момента ще извади кървави 50 000 лева, за да може някакъв кльощав и грозно изглеждащ актьор от „Зад канала“ да си поставя Чехов? Още повече че като чуят Чехов, казват: „Това леля Стефка няма да го разбере“. Ами не мога да измисля текст за леля Стефка. Писането на пиеса е особен вид халюцинация – когато виждаш героите и знаеш какво правят.

Всъщност тя, леля Стефка, би ли дошла да гледа спектакъл в „Зад канала“?

Би дошла. Но много се чудехме как тези лели Стефки ще приемат „Една испанска пиеса“ на Ясмина Реза, чийто сюжет никак не е „нормален“. В пиесата никой не се жени, всичко е театър в театъра в театъра. Не се стига до сватба – леля Стефка ще си тръгне разочарована.

Синът ви Борис кога ще се дипломира в НАТФИЗ?

В края на тази учебна година. Здравко Митков постави страхотен дипломен спектакъл с класа им – „Адската машина“ на Кокто. Беше го правил още навремето. Когато тогава, преди много години, го гледах, си мислех: „Господи, какво елитарно гъзарско представление“. Да ти е кеф, че си студент и че Академията вади подобен продукт. Чест му прави на Здравко Митков, че сега върна старата сценография в памет на Невена Кавалджиева. В онази, първата версия, Иван Ласкин играеше кучето Анубис. Сега го играе синът ми – и слага метални нокти, специално отлети за пръстите на Ласкин.

Ще му сложите ли едно рамо да си намери работа – вие или майка му?

Нито аз, нито майка му (актрисата от Младежкия театър Станка Калчева, б.а.) сме хора, които ще тръгнат да чукат по която и да било директорска врата. И Боби го знае. Като си вземе дипломата, да хуква по кастинги – и търпение. Важното е да е здрав. Господ е голям – каквото има да му се случи на Боби, ще му се случи. Той пише много интересно. Когато тръгна да кандидатства актьорско майсторство, Ивайло Христов място не можеше да си намери. „Да кандидатства режисура! Няма режисьори в тая държава!“

Какво пишете в момента?

Спрял съм. През първия локдаун си мислех: „Ето, сега не мога да отида никъде – започвам, разполагам с достатъчно време“. Но покрай ковида ми се събра много. И после изпаднах в толкова силна апатия, че дори книга не можех да прочета. Апатия за обезсмислянето. А сега ще трябва да довърша пиесата си „Кататония“ – за един мъж и жена и за това как човек може да стигне до кататоничен ступор в живеенето си с друг.

Като ви слушам, ми се струва, че и „Кататония“ няма да е за леля Стефка…

Ами да. Така излиза – пак няма да е за нея.